Онази крехка граница, която...
Прозорецът отвън оглежда в себе си
отблясъци от изгреви и залези,
на стъпките забързаните силуети,
пера от птици разпилени по перваза му...
На уличния шум неспирното бърборене,
на фаровете гневните очи...
Понякога една луна в прозореца
показва самотата как блести...
Разплисканите сълзи на дъжда
се стичат и оставят тъжни дири,
изтривайки стотиците лица,
преминали със времето в очите му...
Отвън е студ, а вътре - топлина...
(Носленце детско - зад стъклото залепено.)
Отвън е мрак, а вътре - светлина
(или обратното), но все е неизменна
онази крехка граница, която
в кристалче от сълза таи смеха...
И между всички отразени страсти -
застиналата форма на страха,
че ако срещне гняв, втвърден до камък,
ще разпилее на парченца целостта си.
И отраженията ú ще се разпаднат...
И ще изчезне всичко, що е пазила...
© Дочка Василева All rights reserved.
Поздравления, Доче, толкова харесвам стиховете ти, че не мога да ги оценявам... защото им се възхищавам! 
