Откакто си опитомявам разстояния
Когато пролетта ми овдовя
лятото се шмугна под чардака
в няколко опразнени гнезда
слънцето в съня ми да дочака...
Дълго търси паяци в гредите
после си изплете теменуги –
всичките притихнали в щурчета
и безброй безброй светулки...
Цяла нощ рисува по стъклата
облачета и разцъфнали градини
украси ги с топъл вятър
с малко дъжд и дъхави малини...
Нашари тишината ми с врабчета
закарфичи макове в стените
и до късно ми диктува пеперуди
в шепа ноти над липите...
А сега ме учи да пришивам
към безсъниците си звезди –
падащи и бели новолуния
отразени в твоите очи...
... а денят се ражда отеснял
отдавна няма никакви желания...
откакто пролетта ни овдовя
откакто си опитомявам разстояния...
Благодаря!
