Паякът в пеперудите
Трудно казваш сбогом.
Ръцете ти са пепеляво
пръстенни.
Оскъдни в сърцевината
си.
До пръсване.
Познаваш ме.
Като камбаната под минарето.
Звукът на залъка,
разчупен.
Осиротял в каиша като белег.
От картината
под рамката, до босо,
изтънял,
рисунъкът
набръчкан е до восък...
Разхлабваш ме
в очите си. Подобно възел.
С най-яловата пръст,
покръстила
сълзите ми.
На всяко тръгване,
обелило луните
във вълчици.
А аз съм вярна. До окова.
Заключила ръцете си
на сводове.
За арката на черните
ти пеперуди, денем,
и белите ми ларви,
нощем.
Разхождаш се по
вътрешните коридори.
На небето.
И търсиш космос друг
за връщане. Към мене.
А аз съм толкова от-котвена.
Към близостта до тебе.
Брегът е
овдовяла сянка.
С фар. Един.
Обесен от сърцето ти.
И няма кой да ме изгуби.
(на мон(р)ета)
За времето отвъд оттатък.
Дори като вселена.
И няма кой да ме намери.
Преписана за призрак.
Със рамка от качулки...
Под тях съм паякът,
изплел
на новите луни -
пашкулите.
© Киара All rights reserved.
