Писмо до сина ми /2
Този облак не вещае дъжд,
даже сянка той не прави,
виснал дрипав,... изведнъж
да отмине - позабрави.
И крача аз, а той над мен -
две пътеки - в две посоки,
преплетени във този ден
двойно чудни и дълбоки.
Здраво стъпил на земята,
гледам чисто все напред,
слушам песен непозната
на щурец пред залез блед.
Че синът ми чака да се върна,
с пламнало в гърдите сърчице,
във ръце ще взема и прегърна
крехкото, но силно стъбълце!
Луна на рамото ми легна,
небе сребристо засия,
детенце вгледа се, посегна,
... бяло облаче позна!
© Иван Димитров All rights reserved.
