Пловдивски етюд
на М. Н.
Блага милост към Бог не отключи
попът с расо, на бъчва кроено.
В най-неверния век ми се случи
любовта да възпявам смирено.
Под небесната тънка дантела
(сам неверник за цяла дузина)
пак повтарям разумно и смело,
че човекът не е късче глина.
В късна доба под звездна прическа,
или сутрин край селската нива –
този свят оцелява до днеска
от любов безусловно красива!
Неведнъж ли се влюбвах припряно,
неведнъж ли до бяс я отричах!
Плаках горко, подгънал коляно,
после лудо, до святост обичах...
И преди да си стегна багажа
за натам, дето Господ ловува,
аз на всички безумци ще кажа:
– Господа, любовта съществува!
© Димитър Никифоров All rights reserved.
