По въпроса за совите
Нощта бе непрогледна и утробно някак тясна
с остатъчния вкус на зле приготвено дайкири.
Подобно на свиреп комар, надушил вена прясна,
една зловредна мисъл зад ухото ми просвири:
„Че съм в легло, в легло съм, но къде е циферблата
на „Swatch”-а ми, с познатите стрелки във млечно бяло ?
И, мамка му, защо ми е безчувствена ръката,
a в този ред на мисли – и останалото тяло?”
Ослушвам се. Дали съм оглушал от тишината?
Май нямам и възглавница… Постелята е чужда…
А после изведнъж разбирам „де е Караджата”-
два метра под земята от удобства няма нужда.
Размърдвам се прозрачен, безтелесен и объркан.
Изхлузвам се от себе си подобно ръкавица.
Под мен остават куп цветя и епитаф изтъркан,
а аз се шмугвам пъргаво в случайна нощна птица.
И ето ме – не знам дали съм бухал или сова,
но имам две крила и безпогрешно виждам в мрака.
Долитам до перваза ти и намек за отрова
прилежно във безплътния ми мозък затиктака.
Вечерята на свещи. И това стипчиво вино.
И кожата ти хладна под горещите ми пръсти.
И тънката мъгла, в която твоето любимо
лице, като потъващ лайнер бавно ме напусна.
Но знаеш ли, любима, че поверие такова,
откакто свят светува вред човеците съсипва:
сигнал за онзи свят е в мрака писъкът на сова,
а аз за теб ще пея, скъпа, докато пресипна.
© Владо All rights reserved.
