Подмини
На прага на душата ми не спират хо́ра,
обрасъл е със гняв, затулен от тъга.
Отдавна уморих се с видения да споря,
пороят на живота не свършва със дъга.
Оттатък, светлината, да тежи на други,
достигна моя път логичния си край.
Прашинка неразбрана говореща все с луди.
Защо ми е на мене да ида в онзи рай?
Затуй го подминете, не ровете в гроба
на клетница-глупачка, огън и мечта
Вървете, не замръквайте тук по тъмна доба.
Не всички сме родени едно да сме с нощта...
© Мария Митева All rights reserved. ✍️ No AI Used