Полет
Политам с нежни звуци
в на състраданието душата.
Отмервам силни стъпки
чрез жеравата на забравата.
Тъгата е само моя, изстрадана, жертвена, олекотена.
Мирът е самоизмама
войната е със себе си.
Подтиквана, полегнала, ветровете не ме виждат.
Ехото на воя
заблуждава.
Гласът ми е като мед.
НЕБЕСНОТО Е МОЕТО ИМЕ.
Дори дъждът е сякаш от теменужените нощи.
От неразбраната обич,
от осиротялата нега.
Титан е любовта.
Тя избира как да умееш да обичаш.
Може ли с лъчите си слънцето да ме помилва?
Часовникът тиктака,
кръжат ято гълъби.
Листата уморени са,
изтанцували своя валс.
Времето е уж хармония,
ала лети като светкавица.
Красивото в тишината
е нейната лечебност.
Покрита с кръгли сенки
тялото полита.
Там, долу, където вълните се разбиват.
От камъните грапави
на денят премазан.
Вой, без истерия.
Казвам се „Незабравка!“
© Ана Янкова All rights reserved.
