Портретът ти изцяло е сгрешен
Получих твоето писмо,
което е за мене снимка
с послание мъдро и добро,
но сякаш ми залага примка
с усмивка щедра, лъчезарна
на бликащо дълбоко чувство,
защото в душата благодарна
самата ти твориш изкуство!
Чувствам как изтръпва ми перото
пред красивото ти разхищение -
явно, че измъчва се горкото:
иска да направи посвещение,
но ще пробва в два ескиза
да покаже раздвоената душица -
от периода ранен – на маркиза
и нюанс, в който си Царица:
Първият ескиз е романтичен -
с багри в цветовете на дъгата,
а красивото е с мирис специфичен,
даван от цветята в косата.
Вторият ескиз е на душата ти дълбока,
тръгващ от жена щастлива,
но показващ те като жестока
в крайност трепетна, игрива.
Плъзгам погледа по твоята усмивка
и намирам, че е тя чаровна,
но перото стига до извивка,
стигаща до същността отровна.
Двойният ескиз е сложен,
а и ти си тъй гримирана,
че в изказа приложен
чувствам как си парфюмирана.
Бързо те скицирам в твойта красота -
пробите ми пълнят ателието
и дублирам чудната ти простота:
като стигам до овала на лицето.
Тъй, вглъбен в художествен рисунък,
до сега, признавам си, не зная да съм бил
и напрягам усета си тънък,
който теб самата би те възхитил.
Но оттук нататък става сложно,
че зад ангела лъчист и непорочен,
за перото ми е даже невъзможно
да говори и навлиза в диалог задочен,
че зад блясъка в очите верни
виждам съдбоносна драма,
а пък мислите ти черни
все насочват се към двама.
Затова говоря тук оскъдно,
че потъвам в пластове на мъка,
водещи в това отвъдно,
наслоено в съдбоносната разлъка
и тогава пада първата ескизна маска,
с която бях до тук зает,
за да видя тази ласка,
с която окантовам целия портрет.
Вплитам в портрета твоите души
и го правя тъй особен
чрез това, което те руши
и затуй го хвърлям като пробен,
но нанасям още белите мъниста,
подчертаващи премрежени очи
и подсилващи усмивката лъчиста,
разцъфтяла с бисерните ти зъби.
© Валери Рибаров All rights reserved.
