Безсънието бавно ме убива.
В главата ми пухти товарен влак.
Със писък огледалото се скрива:
– Ау, иде тая кукумявка пак...
А как дълбоко спях, гората хвана
и няма да се върне, вече знам.
Тя- Спящата красавица пристана,
на вещер някакъв, живеещ там.
По цели нощи в тъмното се вслушвам.
Наспя ли се, ще бъда като нова.
Сега сънувам будна, че удушвам,
онази, дето ме нарече Сова...