Приказка за Розата и Вятърът...

На скалата... На върха,

Роза прелестна цъфтяла...

... С обич божия ръка,

сигурно я там засяла!...

В някаква цепнатина,

много древна на скалата,

Бог донесъл бил земя-

да се хванат семената...

А край нея дрипав мъх,

зеленеел в дреха грозна.

... Чудно, но на оня връх

имало красива Роза!...

Само Вятър и орли

идвали при нея горе,

но понякога дори

се изкачвали и хора....

А пък Вятърът бурлив,

лудо влюбен бил във нея

и край Розата щастлив

често спирал и да вее...

Нежният й аромат

той разнасял над Земята

а бил буен, много млад

и обичал самотата,

но при Розата с любов,

с радост винаги се връщал,

и разнежен бил готов

с пориви да я прегръща...

Водел облаци и с дъжд,

с много обич я поливал,

а дори и неведнъж

морен на върха преспивал...

Сутрин будел я игрив

и се спускал над Земята,

и светът бил там щастлив

с любовта на този Вятър...

Носел много топлина

и отвявал той от хората

със безкрайна добрина

от душите им умората.

Карал нежно да цъфтят

в лудостта си и цветята,

а с упойващ аромат

после хуквал към гората.

Там посрещали го в хор

птици сгушени в гнездата,

той бил вече: Развигор-

с тайни страсти за листата.

... Ала всяка вечер сам,

страстите не  уталожил,

горе се завръщал, там

при любимата си Роза...

Според скалните орли,

Розата и тя била

влюбена във него, и

с прелестната си глава

всеки негов порив нов,

в нежният му дъх притурен,

със кокетство и с любов

следвала, дори и бурен...

Тъй летяла Вечността,

с Розата и оня Вятър:

тя цъфтяла, а страстта

той разнасял по Земята...

... Но веднъж заварил той

Розата обезлистена

и надал протяжен вой,

като зимна буря стенел.

В болката обезумял,

дива и непоносима,

там край нея се въртял:

милата, непрежалима...

После от самият връх

се понесъл към Земята

и покрил със леден дъх

и горите и цветята...

Виел като побеснял,

и стихиите размятал,

в лед реките оковал

с ярост дива, не понятна...

... Вечер идвал на върха

и опитвал да я стопли,

но студен му бил дъха

и напразни всички вопли....

... И заминал той от тук,

че от родовата памет

знаел: с топлина на юг

южните морета мамят...

И тъй ходил по света,

много пътища изминал,

но донесъл сам веста,

че ще има край на зимата.

Първо горе се качил,

с полъх Розата погалил,

а в дъхът си вече бил

топла, южна страст добавил

и се разцъфтяла тя

във една вълшебна вечер,

щото може Любовта

да стопи дори и глетчер...

После Вятърът извил

и се спуснал към Земята,

всичко в нея размразил,

разцъфтели пак цветята...

... Тъй живота продължил:

вечер Розата прегръщал,

сутрин- с топъл дъх извил

над Земята се завръщал...

Коста Качев,

23.01.2014.