Приказки за нас - Бяло и черно
Не ме плаши с онази тишина,
живея в нея, там съм се родила.
Растях навън и търсех светлина,
намирах я, понякога, насила.
И с цялата си същност осъзнах
какво се случва с голите ми клони
когато вятърът разпръсква страх,
и няма кой, на някъде, да го прогони.
Обичам сините очи на вечерта
и ласкавия блясък на звездите.
Тогава мракът просто е следа.
Следата води до алеята с брезите.
Поставила е нечия добра ръка,
на мястото на днешната ни среща,
връз бялото на дънерите два дъска…
Човешка, мисля, но уютна грешка.
Така е, влюби се, все пак, в бреза,
а друг намина и стеблото ѝ отсече.
Преглъща пейката горещата сълза
и чака – да поседне нейното човече.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Е, Ади, има и такива дни... Хубав да е твоят ден!
