И ако всички наши мигове
се съберат в един,
това ще бъде празник.
Две свещи,
запалени през пролетта,
ухаещи на есен,
с тела от ледени висулки.
Отказваме
във бъдещето да прозрем,
защото в миналото
винаги е лято.
Светът ни е казино,
в което всеки ден
залагаме живота си,
за да спечелим спомени.
Така пътуваме през времето.
Живеейки по право,
умирайки по навик.
© Цонка Людмилова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
