Quo vadis… homine?
Във ваза крехка от стъкло
привлече погледа ми фина красота.
Една полуразцъфнала пленително
тъй нежна роза в белоснежна мекота.
Така е изумително вълшебна,
по нея капчици попръскана роса.
Протегнах длан – дъха и да поема,
но вкус на аромат не ме поля.
Отдръпнах се погледнах я смутена,
тогава всъщност със очите си съзрях,
не беше истинска – фалшиво сътворена
подмамваше със свойта красота.
...
Вървях по пътя си без Теб Исус
и вкусвах от „красивите” неща.
Все търсех, търсех не откривах
дъхтяща роза – в бяла красота.
Душата ми се пръскаше на капки,
които се изгубиха в калта.
Видях се мръсна и изцапана,
със празен поглед във дворец от самота.
Преди съвсем да се изгубя в тази бездна
протегна се към мен една ръка.
Тя спря ме да потъна, да изчезна,
изкопчи ме от мрака на смъртта.
Необяснима обич, Път от Светлина
застели се като въже пред мен. Спасена бях!
Привлечена от царя на Живота,
обикната от Него – оживях!
Изчистена душата ми ухае
облече ме Исус със нова дреха.
И Името си Свое Той ми даде
в завет за вярност в Него аз се врекох!
Не зная друг по силно да обича!
По пътя с Него ще вървя! Реших.
А ти...
...
Във ваза крехка от стъкло
Привлече погледа ми фина красота.
Една полуразцъфнала пленително,
тъй нежна роза в белоснежна мекота.
Така е изумително вълшебна,
по нея капчици попръскана роса.
Протегнах длан дъха и да поема,
вкуса на аромат ме завладя.
© Мария All rights reserved.
