Мария успях да открия
в сърцето, което реве.
Лицето на синя стихия
напомня, че тя е дете.
Момиче, което обичам.
И вятър, по който летя.
Зората по име наричам.
И тичам по сляпа следа.
Небето ми вика: Гонѝ я!
Където да бъде… Гонѝ!
Дали ще успея да скрия
кутия със надпис: Горѝ?
Вълнѝ от сълзи на детето,
преливат в очите ми. Пляс!
Вратите затварят поета.
Човекът топи се сред Вас.
© Димитър Драганов All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
