Размисли в трафика
В осем и нещо градът се пробужда,
трафикът тъпче по прашни завои.
Никой не знае защо сме си чужди,
никой не знае дали ще сме свои.
Само зеленото на светофара
всеки подгонил е нервно. Бибиткат.
В осем и нещо градът се затваря
в своята вечна, за хляба си, битка.
Някой е вирнал главата високо.
Гордост ли, глупост ли – сякаш зараза.
Някой ранява, а бяга от болката,
иска да диша, но въздуха мрази.
Много сме. Грешни сме. Болни и глупави.
Тъпчем на място. И мразим успелите.
После виним и държавата - групово,
също съдбата–подминала смелите.
Псуваме, плачем. И все сме нещастни.
Търсим причините в черни магии,
в другите хора, в държавната власт и
вечер с екрана говорим и пием.
Много животи захвърлени с вятъра.
В осем и нещо се срещаме всичките.
Как ми се иска веднъж да си вярваме.
Как ми се иска да се… заобичаме.
© Деница Гарелова All rights reserved.
