Рисунка в гръб
Очите му рисуваш как се смеят,
под шапката целунал светлина,
и гледаш го притихнала до смелост,
с две бръчици край устните тъга.
Там давиш се незнайно колко пъти,
една мушица пърхаща с крила,
изпиваш и последните си глътки,
но няма го, изгубен е брега.
Прегърнала боите все чертаеш,
в тъгата му подаден житен стрък,
прилича ти на връх от запетая,
но впрочем се оказва просто лък.
И всеки път прокапва той на точки
по пръстите ти, листчета на мак.
Той тръгва си от тебе без отсрочки.
Така си тръгва, че настъпва мрак.
В картината лицето му щрихираш,
до тръпчиците лудост за печат,
той каза ли: Ще тръгвам и довиждане!
Съмнявам се че ще ме срещнеш пак.
Защо? Постой! - опитваш се да станеш,
но после пак се удряш в онзи ръб,
от който по-уместно бе да паднеш,
отколкото да го рисуваш в гръб.
© Силвия Илиева All rights reserved.
