Розови столични приказки
На „Обеля“ един травестит ми се скара, че нямам цигара.
Аз, втрещен от ужасния вид, запечатах ленивата Клара
в чекмеджето на смелия ум, уморен по земи да пътува,
да се люшка на тихия трюм, в океани дълбоки да плува.
Вън небето танцуваше валс с непознати, които видя ги
сред брутално родения хаос на кръстосани в залеза шпаги.
Близо мина самотно момче, покорено безкрай от сълзата,
полетяла към женско кафе. Травеститът кръстоса краката.
Апокрифно животът мълчи. Илюзорните мисли минават.
През софийската спирка фучи и земята с жестокост ранява
нереално човешко тегло – травестити, ядосани люде,
натрошено от някой добро, наркомани и хиляди луди.
Не вечерях. Почувствах се зле! Вечерта ми заспа неохотно.
Сутринта си направих кафе – изморено от мъки животно.
Не творя за любов на иврѝт. Любовта ни захвърлена лае
на „Обеля“ с един травестит и с трамвая, потънал в безкрая.
© Димитър Драганов All rights reserved.
