Ръкопис, изгубен в есента
Септември гази в тъмното дере
и пише в жълто първите си ноти.
Дрънчат в кутийчици – като с дайре! –
зрънца, прикътали в съсъд живота.
Нехаят семенцата за студа,
за ветровете с хищните им нокти.
Земята ложе им е – засега! –
уютна като женска гръд – и топла.
Нощта ще бъде дълга – до април.
Те ще сънуват взрив от пеперуди
да дирижира утринния бриз,
с надеждата, че пак ще се събудят.
Земята дълго се превръща в гроб.
Но тя сама съвсем не подозира,
че пътят към смъртта е кратък скок
във рибешкия ирис на всемира.
Въртоп от кръгове сълзи след тях,
очакването бавно го изглажда.
Но в склерата кълни – без дъх и страх!
животът – най-присъщата ни жажда.
© Валентина Йотова All rights reserved.
