Dec 8, 2018, 3:33 PM

Самосъхранение 

  Poetry » Other
396 0 1

Замечтан в простора

сред гъстия дим на поредната цигара,

     отключвам рани тленни

            завърнали се от плен.

Колко ли сезони поред бях лишен

от цъфтежа на вишни.

И как от съдбата

бях победен!

 

Замечтан от диво желание и страст

съзирам, присмива се съдбата.

Колко ли утрини още ще са ми нужни...

Колко в умиление ще тръпнат утрини?

Нима ще нося рани стари - векове!

Защо ти, съдба, заключваш

ме отвътре?

 

Безформена маска ли е сърцето?

Всеки божи ден нима 
същността ми не е човек!

На вишните цъфтежа искам.

Цъфтежа на вишните да видя.

Да гледам кога,

златния поднос - дар на духа -

деня ми изпива!

 

Искам мъдрост да отпивам.

С шепи пълни обич да греба.

Случването нали е избор,

камък върху камък

щом редя?

 

Пътувам към последната си спирка.

До там отвъд, преди последния завой.

От духа предопределен - пътят ми е свише.

И едва ли някой може да ме спре!

 

Доосъзнал просветлението на всяко утро.

Възмездието някак нали не се прикрива!

Силата на духа ми е във всичко, което съм.

Kратък е животът, знам...И бързо си отива.

 

© All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??