Самота
372
5
3
САМОТА
... тишина, самота – във която
ти си бръмбар, туширан по гръб.
Свърши твоето мъничко лято
в повсеместната мирова скръб.
Драсна нещо с крачета по свода –
нито сбогом, и нито здравей.
И стихът – твоя втора природа,
беше пламък в кандилце с елей.
Пи горчилката своя в потира
пред Лукавия в Божия храм –
бе слугата, изхвърлил от клира
нечестивците в кошчето spam.
Сам – във своята дупка къртича,
ринеш камък и пръст като роб.
Нито има кого да обичаш,
ни кого да намразиш до гроб.
И – потънал в мълчания-злато,
си щастлив под небесния свод...
С тишината във теб, със която
почва твоят най-смислен живот.
© Валери Станков All rights reserved.
