Самотен декември

-----

Натрупа сняг. Наежи се асфалтът
за битка с пелената над земята,
а Снежният човек сълзи кобалтови
през ледените копчета замята.
Замръзнаха следи от длан, набучила
на тяло-сняг, безжизнено и нямо —
метла и повод — може би за куче,
но в този студ и куче даже няма...

А вятърът свисти и го прегръща
със северни и безразлични пръсти,
с хабери от плашило — тъжно също,
насред поле от сняг, с палто прокъсано.
Чирикащи врабци безредно припкат
по вехтите надупчени ревери —
единствени следи от летен припек.
Едва ли зрънце-щедрост ще намерят!

И мен затрупа. В дланите премина
тревожно и неясно пожелание,
но Дядото не слезе през комина —
остана си несбъднато, от лани...
Декември е. И днес — един и същи,
студът профилактично ме ужили,
а с мен към самотата се завръщат
човек от сняг и полското плашило.

-----