Самотен маратон

Aug 19, 2009, 10:01 PM

Poetry » Love

680 0 12

Самотен маратон

Тръгна ли си? Май си го заслужих.

Конят ми е черен, не е бял.

Принц не станах. Пък и нямах нужда.

Тоя сън бях вече преживял.

Само ти си вярваше, че мога

планини да местя всеки ден

и водата да я смесвам с огън.

А пък аз си бях обикновен.

Но защо светът ми преобърна,

като сбъркан път във лабиринт?

Искаше във всичко да надзърнеш.

Всичко в теб започваше със спринт.

И така изглежда ще завърши,

сякаш със предизвестен финал.

Ти ще продължиш, а аз ще свърша,

още там, на старта. Неуспял.

Тъжно е, когато се объркат

писти, състезатели и кон.

Ти препускай! Аз - когато тръгна.

Животът... е самотен маратон.

Please sign in with your account so you can comment and vote.