Седемдесетото
Една лястовица бяла аз видях,
кацнала на житейската ми жица
и, о, Боже, нима сторих грях -
влюбих се в тази рядка птица!
Не исках тя да си отива,
погалих с поглед нежните крила
и с вятъра, вихрил конски гриви,
разшепих ù седемдесет зърна.
С тях дарих ù обичта си цяла,
събрана в броеницата години самота,
подхвърлих от радостта и от тъгата
по парченца, тляли в лунна светлина.
Лястовицата бяла
зачаках с вяра и със страх,
но тя погледна вяло
и се стрелна със замах!
Боже мой, праведен съм! Навярно
душата ми е в грях
(събрана в седемдесет зърна)!
© Валентин Василев All rights reserved.
