Сезони
Посях надежди, а пожънах страх,
че вече няма кой да ме обича,
и кротката вина, че оцелях
без дом, поне донякъде приличен
и без небе, в което да летя,
разперила кенарени ръкави.
Надеждици посях във пролетта,
но тя... отмина. Просто ме забрави!
Довтаса есен, вирнала куйрук,
беляза ми косите с бели нишки,
а аз самотно стисках във юмрук
две мидички и стара детска книжка.
Полях едно пресъхнало море
с вода, която никой не напива
и вече не държа при мен да спре
любов, която утре си отива.
Пропуснала съм лятото. Съдба!
Но тази есен беше твърдоглава
и още нося в чанта на гърба
две миди и кенарени ръкави.
© Нели Вангелова All rights reserved.
