Шепа пирони
На Дунав край водите кротки – чернозем.
Каруци с тикви, грозде – за гореща кръв.
Един закоравял от мерзости серсем –
за своя остър нож уших дебел калъф.
Еднакво бяха утрините непробудни –
живота кратък с пълни шепи се гребе.
Прегръщах вирове, върби и блудници,
но времето не е това, което бе.
От жега сляп, от скрежни думи – ням,
на троскота до корена корав смален,
една невидима сълза изплаках сам
и стана бездна юлското небе над мен.
Пустинна жажда, вик прегракнал, капка грях –
обходих мраморните плочи гол и бос.
Това, което не изпих, от жал прелях
и чупех чашите – един пиян Христос.
Сега косата на смъртта заглаждам с брус
и чувам майчиния зов на родна пръст.
На голия баир до манастира пуст
последният монах кове за мене кръст.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
