Ще любя до деветия живот

Когато бедността порок не бе
и радиото беше ни имане,
но имахме цял град, земя, небе
и обич – да ни стигне и остане.

Дали ще има или не парѝ,
последна грижа – имахме геврече,
китара, залез... песни до зори...
Бог бе високо, царят – надалече.

Растяхме като бурени с бодли,
безстрашни, изподрани дон кихоти,
и мислехме: Какво като боли,
щом имаме по няколко животи?

А после в миг света се промени,
приятели уж бяхме... сякаш вчера,
душите – натежали от вини
и себе си не могат да намерят.

А аз отново в битки с дон Кихот
се впускам... Който иска нека стар е,
ще любя до деветия живот,
а после ще се преродя... в магаре...