Щрихи край два силуета
Тези стаи са празни с години.
Тишината с въздишка се рони.
Само два силуета изстинали,
разминават се вън на балкона.
Още кряскат в просторите гларуси
и разделят на длани небето.
Топли длани, в които заплаквал си
и, с които си пазел сърцето.
Вече в стаите дяволски тихо е,
но изглежда, изглежда, че някой,
е нашарил в картините мигове –
в тези пъпчици маслени макове.
Заредени с живот до насищане.
Усвоили с кръвта си надеждата.
Непогалени макове, стихнали,
в бледа утрин без памет се гледат.
Сякаш вярват, че всъщност са живи
и през някакво смешно нахалство
се поклащат безумно щастливи,
Непристъпно е тяхното кралство.
Летен смях, а пердето ги близва.
Тюл усукан придърпва корниза.
Две тела се притискат в стъклото.
Отпечатъци. Топли. От цялото.
Свободата ембрион е на слънцето.
Си го мислят и сякаш прозира.
Ако стигнат до нея, Жар птици са,
не повярват ли в нея, умират.
Проехтяват крилата на птиците.
Вън наточва ножове морето,
и заскърцва в дъната на лодките
Както драска животът в човека.
Както пали душата му бялата –
оригами в пожара нестихващ.
И на пепел превръща я, цялата.
Пепел литнала в нямото Нищо.
https://youtu.be/XFkzRNyygfk
© Силвия Илиева All rights reserved.
