Сиротни брегове
СИРОТНИ БРЕГОВЕ
Тази любов си отиде,
а да се върне – едва ли.
Другият става невидим.
Време е да я прежаля.
Стиска за гърлото дълго
споменът как си прегръщал,
как сме катерили хълма,
в стръмното как си ме връщал.
Нощем – усукан на възли,
мракът в кръвта ми пулсира.
Моля се – да не замръзнеш.
Верния тон не намирам.
Зимата моите стъпки
в ледени халища мята.
С бяла тъга ме препъва
и ме люлее земята.
И натежават въпроси
в мене – сиротни, над бездна.
Колко ли обич ти носех,
малко преди да изчезнеш?
© Валентина Йотова All rights reserved.
