Скитник
СКИТНИК
В гърдите ми се сви ранено птиче,
усетило радушния подслон.
Жена, а всъщност плахичко момиче,
застинало в един неслучен стон.
Погалвам с устните прозрачни слепоочия:
Мълвяща веничка пулсиращо трепти;
тълпят се мисли пред изтрити многоточия...
Пропадат в нищото безкрилите мечти.
Подари ми езерцата на очите си!
Сред хладната, тревожна пустота,
намятат чувствата страха си раковинен
и плува лебедът – вменена самота.
Нека да говорим, сякаш книга,
за теб единствено написана, четем!
Първа страница е твоята история,
а всяка следваща е в утрешния ден.
Едва ли ще вървим по редовете:
Безстрастни истини и Опитни лъжи.
Помежду им е посърналото цвете
и само там, усмихнато, цъфти.
Ще грея през деня – грижовно слънце,
а нощем – крехката ти, плачеща луна,
ще го полива и подхранва с всяко зрънце
от мои, истина и нужната лъжа...
Ще виждаш как си тръгвам неусетен:
Крачка тиха, подир всеки Светъл ден...
Когато съм достатъчно далечен,
попитай себе си, с въпрос до мен,
и аз, усмихнал се, ще бъда благодарен
на милото, наивничко „Защо?!”
Защото галейки те, плащам дълг печален,
пред мое старо и орисано тегло,
защото няма нищо по-прекрасно
от пълната, преливаща Луна,
в очи, излъчващи предишното ù тайнство,
тайнството, наречено Жена!
Отново скитник – непонятен, нереален,
дори за себе си в отчаяния свят.
Роса на устните ми трепетно отдал е
един възраждал се в усмивка розов цвят!
© Людмил Нешев All rights reserved.
