Словата хорски плява са в очите

По козите пътеки се катерих,
ранява сипей босите нозе
и блъсках по заключените двери,
съдба си ми. Каквото взе, го взе.

Каквото дадох, знай, че от душа е,
не жаля нищо. Не жалѝ и ти.
Глухарче е животът ни. Нетраен,
задуха вятър в миг... И отлети.

Словата хорски плява са в очите,
на Богът техен – стар  и белобрад.
А Той в сърцата, в любовта ни скрит е,
от людския жесток, обръгнал свят.

Навярно като теб и мен – излишен,
желания към него само – бол,
е седнал нова Библия да пише,
като дете – пречистен сам и гол.

И вярвам в тази нова свята книга,
ще има малка страничка. За нас.
Две думички... дори една ми стига,
да я прошепне даже и без глас,

ако заспя с бял камък за възглаве,
по-капнала от никога преди,
в свят по-щастлив, за тъжните направен,
и само от любов, ме събудѝ...