Плисна изгревът като леген вода,
изпуснат от ръката на всемира.
Забърза слънцето по билото – жена,
която трябва да простира.
Колко ли любов и колко страсти
с щипки ще окачи по небето:
Омраза, злоба, алчност, сладострастие –
опънати едно до друго на въжето.
На залез хоризонтът е простор.
Притихва времето изпрано, сухо.
Слънцето сега е жълт ковьор,
по който истини мъждукат.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
