Плисна изгревът като леген вода,
изпуснат от ръката на всемира.
Забърза слънцето по билото – жена,
която трябва да простира.
Колко ли любов и колко страсти
с щипки ще окачи по небето:
Омраза, злоба, алчност, сладострастие –
опънати едно до друго на въжето.
На залез хоризонтът е простор.
Притихва времето изпрано, сухо.
Слънцето сега е жълт ковьор,
по който истини мъждукат.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
