Седи дете на тротоара,
ровичка с почерняла пръчка,
опитва с нея да изчисти
калта от своите обувки…
То тичаше сред парка стар,
събираше листенца сръчно
и с малките лунички пъстри
ловеше слънчеви милувки…
Дърветата като монаси,
ръкоположени в земята,
изричат сутрешно „Амин”,
щом зърнат детската усмивка.
В очите му – иконостаси –
се разтопява добрината
на капчици небесно-сини!
Сред причудливи светове
издигат се като хвърчило
геройствата му в необята,
извършени уж за последно –
лудешки, толкова велики!
Аз срещам го и ми е мило,
че виждам в него чистотата,
изчезнала от нас безследно
от битието ни безлико...
В начеващия слънчев ден
душата ми ще се изчисти,
и ще прогледна осенен
с очите на дете лъчисти.
24.06.2019 г.
© Владислав Недялков All rights reserved.