Смях на облаче
Сърдито в небето се цупи и плаче
облаче, капчици рони.
Подгизнало цяло, реши се обаче -
поспря се над голите клони.
А крушата цяла окъпана, чиста
му с мокри ресници намигна.
Разпукнаха пъпки зелените листи
и сякаш до него тя стигна.
Па щипна му бузката мокра и хладна,
погали перчемчето бяло.
А щом в зелена прегръдка попадна,
веднага да плаче то спряло.
Зад него Слънчо подаде очички,
протегна лъчите си топли.
Оплете с тях огнена люлка за всички,
които се чувстват самотни.
Сега небето е синьо, безбрежно,
със клони ветрецът палува.
Зелени листенца прошепват ми нежно
как облачен смях там се чува.
© Мария All rights reserved.
