Брегът е коленичил
пред изгревна соната,
с очакване закичил
на утрото душата.
Облечен в риза тънка,
от облак бял тъкана,
денят разпява звънко
клавишите от пяна.
А въздухът прозирен
рисува с мигли меки
в картина от ефирност
за слънцето пътека.
От прилив залюлени,
вълни акомпанират.
По тази морска сцена
минутите валсират.
Със слънчева корона
денят се увенчава.
Качил се на амвона,
той благослов ни дава.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
