Спомен от морето
Защо ме връщаш, сред ония дюни,
и бризовете галещи лицето,
под изгрева на първороден юли,
сред звуците огласящи морето?
Защо сега, когато всичко свърши,
когато есен покори душата?
Сърцето мое още жадно търси,
една любов изтляла на земята.
Докосвам сякаш слънчевите струни,
опънати по брегове немирни,
а острите скали с вълни ги брули
стихия в смеховете си безспирни.
Там аз живея, там и ще остана,
ще разпилея се за вековете.
Дом ще ми бъде морската и́ пяна,
изпрала до частица греховете!
© Данаил Таков All rights reserved.
