Старата къща
СТАРАТА КЪЩА
Старата къща - ето я там,
спотаена и сгушена, съзрях я едвам,
в листака на буйната пролет красива
снишава се още по-жалка и сива.
Минувачи случайни й хвърлят око:
докога ще е тук това грозно петно?!
Ненужна старица, тъй скоро обречена
в забрава за вечност да бъде въвлечена...
А някога стройна била, хубавица чудесна,
облечена в бяло, същинска невеста,
като стопанката млада, която грижливо
поддържала с ревност огнището живо.
Дечица невръстни се гонели лудо,
с гласчета щастливи огласяли звънко
къщата, двора, широкия път и далеко
ехтял - като песен - смехът им в полето.
А вечер, когато към залез клоняло,
Шаро се втурвал на пътя стремглаво,
стопанинът прашен оттам той посрещал
и до прага на къщата с радост довеждал.
А там го очаквала жената любима
с искрящи очи и усмивка свенлива,
целувка със трепет му давала ласкава
и го въвеждала вътре с любов неизказана...
Човешка история, навеки заключена
между стените на старата къща порутена.
Отдавна не чуват се гласове, нито стъпки,
угаснал и огънят в сухите съчки.
Така е било и така ще върви,
не прощава животът... човешки съдби,
тъй различни и шарени, но защо ли накрая
и следа във праха не оставят, не зная...
Старата къща - ето я тук,
утре през нея ще прокарат нов път...
Ще се сети ли някога някой, тъй, в свойта забързаност,
че земята под него е гроб на човешка история,
любов изживяна,
изпепелена привързаност?!...
Русе, 25 декември 2007 г.
© Ева Георгиева All rights reserved.
