Смокините са падащи сърца,
изгубени от птиците по пладне,
с зелени устни хладната трева
подхваща ги полека, да не паднат
на някой камък с остър ръб,
на трън от роза, притаен в тревата,
че кратък е смокиновият път...
Рубинено напукани, сълзят
тъй есенно и силно остарели,
със кестеновите листа ще спят
навярно точно сто недели...
© Джулиана Кашон All rights reserved.