Събличане от нощ и глътка дъжд от утро
Нощта съблича лунната си дреха.
Това е празник.
Така изписва се в небето,
в онази сянка, от която
струи самото чувство на събличане...
То винаги прилича
на едно непрежалимо вричане
в безкрайността,
с която се повтаря...
особено, когато се обичаме
и сме разбрали съществуването,
за да направим себе си
от този свят частица...
Дъждът, разплакан сняг,
дошъл преди да се посее утрото,
изсипа превалялата тъга
във шепите на локвите,
в които се оглеждаше дъга,
едва започнала да свети
и затова такава
светнала от необятност.
Безкрайни са отлитащите сънища,
но те са преживени наобратно
и са облечени от думи като:
знам, дошъл си, с теб съм, мой сън...
Отпих от този дъх,
от който някой вече
беше дишал...
усеща се по-вливащо,
отколкото е всяко утро.
А ти си повече,
защото спрях да съществувам.
Не ми попречи
да те имам в себе си,
преди да съм отминала...
Забързано зелено
примамва свежата алея
в парка -
изтритите й точки,
от толкова допиране
с дъжда,
са цъфнали в очи
на теменужки.
Луната е заспала
в погледите,
а хората са я забравили
в очите си...
© Калина Костова All rights reserved.
