Съвсем водоравно
Градски дъжд, градска вечер.
И бетонно пелтечи
тих капчук под олющен балкон.
Колко време изтече
в този миг безконечен.
Колко шум сбира мокрият тон.
Къкрещ чайник навява
бегла мисъл – такава,
за фалшив и скалъпен уют.
Всяка нощ ми минава
в двупосочната права
между хляба и мравешки труд.
Щом отново възкръсне
утре златният пръстен,
ще разпръсне ли облака сив?
Всяка сутрин, невръстен,
по-премерено мръсен,
е градът. И почти е красив.
После бързащи стъпки
пак калта ще разтъпчат.
Ще разплискат из градските локви
всяка слънчева тръпка,
всяка пролетна пъпка,
а денят ще е още по-мокър.
И съвсем водоравно,
в своя път ще оставя
малки стъпки по малка отсечка
в двупосочната права
между дясно и ляво,
в пет квадрата с прозорец и печка.
© Миглена Миткова All rights reserved.
