Тихо, лунно...
I
Навън луната призрачно изтлява,
погълната в мастилената нощ.
Звездите като свещи се запалват...
... по часовник – точно в полунощ.
Пречупената светлина не гасне –
тя трепка като пеперудени крила
и извира чиста и прекрасна
от тези светещи в неоново тела.
Красотата им е причудлива -
шепот есенен на самота,
песен на щурец горчива
и светулка със застинала искра...
II
По мен полепва лунен прах -
нестихващо в очакване желание -
като усмивка на подкупен стар клошар,
стаил у себе си смирено знание.
От пръстите си го раздухвам
на вечерни късчета мечти;
златен прах в сърцата рухва
(приказките вече сбъдват се почти).
III
Къщите все още светят
като замечтани котешки очи;
устните поезията ми сещат
и на мене спира да ми се мълчи.
После се разпръсквам като дъжд,
разпадам се на всичките си рими;
зазвучавам стихотворно изведнъж
и думите ми засияват светлосини.
IV
Луната сърп сребрист извива
сред небесата като морски фар,
а аз на пръсти си отивам
с пламенна, метафорична жар.
(август, 2012 г.)
© Ая All rights reserved.
