Тогава съм мъдра река
Вечер, когато звездите в порой,
засипят отново небето лазурно
и дивните струни от горския хор
разтворят тишината до синьо...
Тогава съм мъдра река и заливам
с магия прохладна твоето тяло,
милвам лениво бреговете стаили,
прималяла душата до... бяло.
Заприщени в бентове - чувства
пенливи, бълбукат в ухото ти вече
и острите думи накриво изречени,
с вълните отплуват далече.
В косите ми наниз от капки роса,
отмива тъгата, завладяла очите
и виждаш в мен укротена върба,
раздиплила клони в скалите…
В прохладната сянка - тежка умора
процежда се бавно в земята,
започва отново нежно говорене...
от което потрепват телата...
© Миночка Митева All rights reserved.
