Той
На никого скъп и потребен,
старикът пролива сълзи.
В очите на делник враждебен
така и не спря да вали.
Роди се в семейство богато,
получи усмивки и смях.
Краката на детското лято,
от страх не усетиха прах.
Сърцето пострада жестоко.
Окъпа се в синята кръв.
Звезда издълба надълбоко,
парче от копнежа му пръв.
Когато човекът се влюби,
светът се разстила в омая.
Тогава душата се буди –
искра, придошла от безкрая.
Петите потупват по пясък.
Морето е синьо небе –
вълните на птичия крясък
плетат натъжено лице.
Старикът ридае и пие.
Горчивото вино горѝ.
Сърцето на младия гние,
в поле неродени мечти.
Широко възнесена песен
погали земята с ръка.
Чеда на изсъхнала есен,
рисуват с магия луна.
Ъглѝте на стаята плачат.
Мъжът се налива докрай.
Стените са слепи палачи.
От чувства богат урожай,
потече в ръцете ни стрити,
от мъка, неволя и труд –
че даже и дните честѝти
се леят в куршумен барут.
Героят на думите пие.
Очите лудешки върти.
Следите по синята шия,
дори и стъклото не скри.
Жена му е чедо на мъка,
и бримка в големия свят.
Когато настъпи разлъка,
сълзата ѝ струва замах.
Сърцето несигурно крие,
на нашия делник страха.
Дали сме достигнали ние,
на смисъла остър върха?
Трепери ръката горчиво,
и вените в сила кипят.
Дали е зората бодлива,
когато поема на път?
По жилите капе отрова.
Кинжал ги съсича на две.
Дори да усещате злоба,
бъдете с лице на дете.
Небето от тътен се срути.
Въжето улавя врата.
Мъжът и словата нечути,
сега обикалят света.
Увисна и тялото сито.
Настъпи финала с покой.
И горе е всичко изпито –
сърце на среднощен запой.
© Димитър Драганов All rights reserved.
