Досаден момент

на очакване тъпо, 

думи две разменени

неудобно висят.

Силуетни пейзажи 

от забързани хора

мълчаливо препускат,

не оставят следа.

Аз напук те обичам

в твоя собствен портрет, 

но пресеква гласът ми,

щом те видя пред мен.

А тълпата препуска,

без да виждам защо,

накъде и дали 

има смисъл от нея.

В нея си само ти, 

без нюанс и без фон,

едноцветна картина - 

твойте черни очи.

Само те побеждават

мойта жажда за думи

и остават безмълвно 

туй туптящо сърце.

Ала как да изкажа

колко влюбено бие

то за твоето умно 

и прекрасно лице?

Ето пак подминавам 

теб и тихо тая

туй, що искам да знаеш, 

ала нямам слова. 

24 октомври 2012 година

София