В дланта на спомен
В дланта на спомен
Луната падна като тънък нож,
разпука сънено зората.
Ръката скри я в гръден кош,
притискайки сърцето до тъгата.
Нощта е тиха, щом не спим,
ужасно звуците разтяга
в безлики пипълца на непростим
безумен грях: и ни наляга.
Разплита си косите като мим,
с гримаси разтопил сърцето.
Очите светят в този дим,
проблясъкът ухае като цвете.
Объркват чудеса тъга
и търсят длан, в която да полегнат.
По пътя си сами ли са сега,
към край светът им ще побегне.
А липсата е тънка като плач
нечут от никого, разрошен,
гладувал дълго пламнал здрач,
от страх на нищото положен.
Рисувай още: трябваш ми
(привършват се сънливите ми нощи),
сред нашата сълза попаднеш ли
на призрак много влюбен още.
Луната падна като тънък нож,
разпука сънено зората.
Ръката скри я в гръден кош,
притискайки сърцето до тъгата.
© Йоана All rights reserved.
