В ириса те нося
В ириса те нося
Люлея те на клепките си, на ръба…
трепкам, трепкам – да не се отрониш,
да не те удавя във сълза, да те задържа,
ако завее, загърми – да се подслòниш!
По-голяма съм от теб – от двадесет лета,
а бях тъй мъничка, когато в миг замина…
оттогаз те пазя, Мамо, от сякаква беда –
познах ги – с ни една не се разминах.
Измислям си беди за теб. И дъх не ми остава –
в огън влизам, свестявам те – за теб умирам!
(Бог реши, и те отне, разбрах – не позволява,
да пазиш своето дете) Живея Tе! Не спирам!
Много ли те, майчице, боля, когато ме разлюбваха;
кога кат чумава пищях от тежка болест, нелечима;
или праговете горни кога безмилостно ме удряха –
наведа се, мамо, а то – в нозете още толкоз има!
Когато под езика скривах, та на братчета да дам –
Не – гладна не заспивах, за обич гладувах – и йощ!
Сърце студено ме погали, но се свивах, хем знаеш –
за милувката, сиракът харчи и последен грош!
И виното, което место тебе пих, беше ли ти тежко –
че сираците Розе не пият – поръчват гъсто Каберне,
тогаз в Душа им, вълци сто като завият – !грешно,
майко, ала Бога съдят, а сърцето восък от Луна гребе –
сите свещите по света не стигат, да огреят Небесата –
очите детски, тъй се взират – майчин лик да зърнат!
Гръм да падне – тамо тичат: „Бога сигур, мама вракя!”
Капки ледени потичат – заедно с сирак да мръзнат…
Затуй във ириса те нося – да си те милувам,
теб да давам – ласка нивга да не прося…
Tрепкам, трепкам, но не те загубвам –
кой да знае, че в окото, Мама нося!
Рене
© Ренета Първанова All rights reserved.
