В Музея на човешкия садизъм
В МУЗЕЯ НА ЧОВЕШКИЯ САДИЗЪМ
Не знам в коя поредна възраст влизам.
Но – сякаш, че живея в мръсен виц.
В Музея на човешкия садизъм –
Треблинка, Освиенцим и Аушвиц.
И в този свят – до ужас невъзможен,
аз правя невъзможния си тур.
И свличат се от мене седем кожи! –
готови за изящен абажур.
И виждам мъртъвци в камионетки,
и чух – брои ги още Чичко Скруч.
Човеко, кой през генните ни клетки
ще плисне силна струя от маркуч?
Разбрах последен – някак много късно,
че Втората световна отгърмя.
И в моя сън милионите възкръсват
и тръгват по прекрасната Земя.
И стискам в шепа седем златни зъба.
И златно слънце грее ме – и мен,
с надеждата, че атомната гъба
изсъхва в нечий мозък възпален!
Светът – дори камбаната да ритне,
ще моля Бога и на оня свят –
дано нов някой Сталин – или Хитлер! –
да пукнат – миг, преди да се родят.
© Валери Станков All rights reserved.
