Венеция
Понякога мечтая за Венеция,
но не онази с вехтите претенции,
а гордата република на дожите -
светът на артистизма и велможите.
В съня си виждам как пристигам с лодката
в града, издигнат на стотина острова
романтика в морето от баналности,
далеч от всички днешни тривиалности.
Дивя се на чудатите му улици -
с нозе по тях пристъпят само лудите.
Останалите чакат ги гондолите -
каретите на смелите и волните.
Поемам по Канале гранде плавайки,
в кръвта му синя древен пулс долавяйки.
Край мен летят мостове и базилики,
дворци, от морска пяна въплътили се.
Отнякъде звучи вълшебна музика,
като че тук са се събрали музите.
Цигулките проплакват през еоните -
Вивалди композира си "Сезоните".
Пристанището е в зората мораво.
На Марко Поло там отплава корабът -
една черупка малка, но изпълнена
с немирен дух и куп мечти покълнали.
Почива в мощите си калдъръмени
площад Сан Марко, с неговите гълъби,
и щом по мене кацат, чувствам искрено -
за първи път свободен съм наистина.
Дори един от своите затворници -
последният от онзи род любовници -
не удържа на този град килията.
Но с Казанова любовта отиде си...
Когато пада вечерта, изпълват се
със шарени тълпи пресечки мънички
и в карнавала аз надявам маската,
най-сетне истинския мен показваща.
На вихъра на страстите покорен съм:
запявам серенада под прозореца
на свойта Жулиета несънувана -
тя кърпичка ми хвърля на сбогуване.
За сетен път от Моста на въздишките
поглеждам на водата плетениците -
ажурни като цветните стъкларници,
красиви, но и също тъй нетрайни са.
Защото зная - този град обречен е:
потъва в суетата ни Венеция.
И като в черна катафалка спускам се
с гондола към началото на утрото...
© Ивайло Динков All rights reserved.
