Не помня колко пъти бях начало

за моите орисани надежди.

Дали се беше чуло и видяло,

пророците на сляпо да се вглеждат? 

И аз, със мойта будна интуиция, 

не спрял да съм всевиждащо уверен, 

се пробвах в денонощни репетиции, 

прию̀т да съм за чужди демони. 

Тогава, как от глупава наивност 

да чакам тишината на покоя си? 

Да бъда споделен, а не обиден, 

че аз съм си лирически герой... 

Не знам, но самотата ме научи, 

че няма на сърцето ми палачи. 

На себе си съм станал вярно куче, 

(и рейсовете повече не влача.)

Нащрек съм за гърмежа на началото, 

на нисък старт в живота ми, тъй нов. 

Умората обзела ми е тялото. 

Душата ми живее от любов! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

11.11.2023