Везмо върху отронен лист
ВЕЗМО ВЪРХУ ОТРОНЕН ЛИСТ
Не съм изчела всички ръкописи
на есенната брезова гора.
Дъждът я милваше – безкрай улисан
в любовната си ласкава игра.
Кристален прах или бенгалски огън,
в снагите алабастрови искри?
Студът издраска хоризонта с нокът.
И скрежът вече в угарта кълни.
Изплака тънки люспици позлата
дървото от високия превал.
От колко ли въздишки тишината
е плела тънкия си зимен шал?
И здрачът спуска се над нас полека,
а ние в плахи сенки се топим.
Един от нас намерил е пътека,
а другият – дано! – да постои...
Не бързай да си тръгнеш, прегърни ме
за миг под оголялата бреза.
А после забрави – и мойто име,
и шала с най-красивата везба.
© Валентина Йотова All rights reserved.
